Достигнахме ли повратна точка по отношение на публичния дълг?

Станал ли е фундаментално неуправляем обществен дълг в развития свят? Въпросът надалеч не е чудноват. Скорошните данни за дълга ясно акцентират какъв брой надалеч сме се придвижили оттатък античната парадигма на обществените финанси, съгласно която дългът е бил трупан във войни и изплащан в спокойно време.  

Помислете първо за Съединени американски щати. Докато съотношението на дълга към Брутният вътрешен продукт в най-голямата стопанска система в света се сви от 106 % през 1946 година до 21,6 % през 1990-91 година, от този момент то се върна назад до съвсем 100 % посредством, наред с други неща, на финансовата рецесия и Covid-19.

Неудобният факт е, че в Съединени американски щати, както и на всички места другаде, икономическият напредък по отношение на десетилетията по-късно Втората международна война е по-нисък, лихвените проценти са по-високи и бюджетните дефицити са по-големи. Бюджетната работа на Конгреса в този момент предвижда нарастване на съотношението на дълга до явно неустойчивите 156 % от Брутният вътрешен продукт до 2055 година, което евентуално подкопава ролята на държавните облигации на Съединени американски щати като съществена котва в световните финанси.

Междувременно в Европа МВФ предвижда удвояване на междинния обществен дълг на страната през идващите 15 години при липса на смяна в политиката, което води до по-високи разноски за заеми, по-нисък напредък и финансова неустойчивост. Всичко това съставлява отвратително задължение за бъдещите генерации.

Има, несъмнено, одобрени от времето способи за понижаване на съотношението дълг/БВП. Осъществяването на примитивен бюджетен остатък преди лихвите е значим политически инструмент. Икономическият напредък, който усилва данъчните доходи и понижава цикличните разноски, явно оказва помощ. И поддържането на действителните лихвени проценти под темпа на напредък е доста мощен механизъм за понижаване на дълга. Неформалното несъблюдение посредством инфлация също играе решаваща роля, както и финансовата принуда, при която държавните управления принуждават вложителите да купуват техните дългови отговорности на цени под пазарните.         

Следвоенният опит на Обединеното кралство дава проблем за това по какъв начин си взаимодействат тези фактори. Съотношението дълг към Брутният вътрешен продукт на страната мина от повече от 250 % през 1946 година до едвам 42 % три десетилетия по-късно. В основополагащо проучване Бари Айхенгрийн и Руи Естевес демонстрират, че през по-голямата част от епизода на консолидация на дълга от 1946 до 1955 година Обединеното кралство е имало непрекъснати, огромни първоначални бюджетни остатъци макар голямото разширение на обществената страна от лейбъристкото държавно управление.

И въпреки всичко най-големият принос за намаляването на дълга идва от инфлацията, която е виновна за повече от 80 % от дълга консолидация през интервала. Въпреки това, от 1955 година насам фискалната дисциплинираност и икономическият напредък свършиха по-голямата част от работата - изненадващо, като се има поради върхът на Англия по това време за икономическа непросветеност - тъй като приносът на инфлацията на потребителските цени, която доближи своя връх от 24 % през 1975 година, беше обезвреден от стремителни лихвени проценти.

Политиката на такова грандиозно понижаване на дълга се характеризира като битка за систематизиране на приходите, обръщайки внимание на въпроса дали да се обезкърви рентиерът, да се изпотят служащите или да се изпразни предприемачът посредством наказателни налози. И въпреки всичко в действителния свят тези категории се припокриват, не на последно място тъй като днешните рентиери включват милиони членове на пенсионни схеми.  

Тази битка през днешния ден от ден на ден се белязва от извънреден напън за разширение на благотворителност за справяне със застаряването на популацията с неговите скъпи последствия за пенсиите, опазването на здравето и останалите. След това прибавете сметката за геополитическите търкания и изменението на климата.

Може ли голям подтик на растежа, провокиран от продуктивността, да пристигна на помощ от изкуствения разсъдък? В скорошен документ за Изследователския институт на Deutsche Bank, Матю Луцети и сътрудници вземат междинната точка на разнообразни оценки на водещи икономисти за подобен подтик и допускат, че ИИ може да увеличи продуктивността с 0,5 до 0,7 % годишно. Но те заключават, че произлизащият подтик на напредък е по-вероятно да забави повишаването на дълга, в сравнение с да докара до внезапно превръщане на траекторията. Така че няма deus ex machina.

В този свят, където растежът от ден на ден зависи от дълга, политическата поляризация и популизмът основават спорни претенции за повече разноски и по-малко налози. Междувременно централните банки прибавиха тресчотка със склонността си да слагат защитни мрежи при падащите пазари, като в същото време не съумяха да лимитират пазарната еуфория. И тяхната задача за таргетиране на инфлацията прави по-трудно в този момент раздуването на дълга. Инфлацията би трябвало да бъде непредвидена, в случай че нейното влияние не се обезврежда от възходящите лихвени проценти. Така че това решение на процедура зависи от операциите на централната банка. При липса на това, върху политически насочено финансиране от централната банка на обществения дълг.

Финансовата принуда също е проблематична в един по-усъвършенстван финансов свят, където обменният надзор, нужен за поддръжка на репресивния режим, съвсем несъмнено ще се окаже пропусклив.

От това следва, че строгата дисциплинираност на пазара на облигации, а не политическата воля, държи ключа към консолидацията на дълга. Това насочва навреме към финансови рецесии и политическа неустойчивост. Шведският икономист Андерс Аслунд счита, че сегашната обстановка припомня за 1929 година Дори да смятате, че възгледът му е краен, мъчно е да не се съгласите с него, че това не може да свърши добре.